„Раят на Земята“

Това е продължението на Да се Загубиш в Мадрас

Тази сутрин уж не си давам много зор, но гледам че съм прибрал торбата за три секунди. Викам си е-е, Веско страшен си като тръгнеш на някъде. Долу на рецепцията ме изпраща Аруна, която ми се усмихва мило. Оня тарикат от вчера никакъв го няма. Милата Аруна гледа на компютъра и вика а, има да ти връщаме 250 рупии. Прибирам си ги ама гледам да не се види как ме е срам дето се усъмних в човека вчера (той не бил тарикат). Уф, че съм мнителен и скрънза, пустосвам се в този момент аз, но не го казвам на глас.

За да изляза от Мадрас трябва да хвана рейс от автогарата Мофузил (Mofussil Bus Terminal). До там чакам градски автобус номер 18Б, който пристига претъпкан  – цялото индийско човечество виси на един крак или ръка по вратите. Въпреки този гъч, хората са спокойни, бих казал весели и дори се мъчат да ми направят някакво място, но да се кача е абсурд (нали мъкна и чанта). Усмихвам им се че няма да стане и си мисля да хвана рикша. Веднага ми спира едно младо момче дето иска 250 до Мофузил. Викам ти си луд бе, ще ти дам 100, 200 вика той, 100 казвам аз и даже хващам чантата уж да се върна на спирката. 150 отчаяно вика той, а аз се правя, че не го чувам. Добре, добре – 100 и потегляме.

Следва едно от най-страшните транспортни движения, които съм имал в Тамил Наду. Мофузил никак не е близо и аз осъзнавам, че може би 100 рупии са малко. Трафика е жесток – хиляди камиони, рейсове, коли, мото-рикши и моторетки се борят за милиметри от пътя. Добави и пешеходците, дето също се бутат да минат от другата страна и какафонията е пълна. А въздуха колко мръсен! Изгорели газове, прах, пясък, то не се диша. Нищо чудно че младия рикшаджия се дере постоянно в кашлица и после плюе сочни храчки на всеки завой. Чак ми става жал като го гледам как се набира за всеки метър.

В този труден екологически момент си спомням за моето момиче и за тънкото шалче, дето ми го подари „за Индия“. Сякаш е знаела как ще ми потрябва. Сега с благодарност го вадя от торбата и го увивам няколко пъти през устата. А-а, така се живее!

Не е за вярване, но кашлящия рикшаджия ме докарва жив до Мофузил. Там, макар да съм скръндза, към стоте рупии добавям още петдесет, което ми се струва справедливо. После де да знам защо, но го зяпам в очите, тупвам го по едното рамо, тупвам го по другото, после по сърцето и му викам с един глас: You are a good man. Lord Vishnu will take care of you… Знаеш ли каква радост го обхваща – двойно по-голяма от тази за допълнителната петдесетачка. Баси какво ме прихваща.

Чети натам (със снимки) приятелю: http://veskopetrov.com/?p=6650